Ашай Глава втора · Сейра

Глава втора

Сейра

18 мин

Виното беше лиско и лъжеше за това.

Сейра Кол го позна на втората глътка, по сладникавия остатък, който лисенците слагат в бъчвите, за да скрият второто пресоване. Допи го. В Ашай всичко, което се пие, идва отдалеч и пристига уморено, а човек, който чака по-добро, умира жаден.

Кръчмата се казваше „Котвата“, защото всички кръчми по всички кейове на света се казват „Котвата“, и беше пълна по начина, по който е пълно място, където хората идват не за да пият, а за да не са сами с камъка. Четиринадесет души. Сейра ги беше броила, докато чакаше, както броеше всичко. Картянци на кости в ъгъла, с боядисани бради и с онзи смях, който картянците издават, когато губят. Двама волантийски наемници, стари, с мечове, които не бяха вадили отдавна, и с гордост, която не бяха прибирали никога. Един лисенец с едно ухо зад тезгяха, собственик. Три курви на пейката до вратата, едната заспала. Един ибенец, когото не познаваше, млад, с червени от вятъра бузи, които тук щяха да избледнеят до месец. Останалите бяха от онези, които в Долния град наричат „вписани“: пришълци, живели тук толкова дълго, че вече не ги питат откъде са.

Беше тихо по начина, по който е тихо в Ашай: всички говореха, и нищо не отекваше. Думите падаха от устата и камъкът ги вземаше. Човек свикваше. Човек свикваше с всичко тук, освен с едно, и за него не се говореше, както в Браавос не се говори за лицата на хората с качулки.

Вратата се отвори.

Сейра я видя първа, защото седеше с лице към входа, както сядаше навсякъде. Жена, висока, в роба, по-тъмна от стените, и с лице от червено лакирано дърво, с черти, които бяха женски и не бяха ничии. Влезе сама.

После влезе сянката й.

Не веднага. Първо нищо, за времето на един дъх, и Сейра си помисли няма, както си беше помислила за кораба в залива. После от прага се отлепи нещо, с ръста на жената, и застана до нея, плътно, както застава сестра. После още едно, по-високо, по-тънко, с ръце до коленете, което не застана никъде, а тръгна, покрай стената, покрай масите, към печката, където гореше единственият огън в кръчмата. После трето, малко, колкото дете, което остана на прага с гръб към стаята. После четвърто, което Сейра не видя да идва, а само забеляза, че е там, зад тезгяха, до лисенеца с едното ухо, и че лисенецът го е усетил, защото беше спрял да бърше чашата. Пето отиде при картянците. Шесто седна на пейката до курвите, и заспалата се събуди и се премести, без да отваря очи.

Шест. Сейра ги преброи два пъти. Шест сенки от една жена, разпръснати из кръчмата така, както капитан разпръсва хора по палуба преди буря, всяка на мястото си, никоя до другата. А на стената зад самата жена, там, където фенерът би трябвало да положи сянката на всеки влязъл, нямаше нищо. Всичко, което можеше да бъде там, беше другаде, и стоеше, и гледаше.

И кръчмата стана друга.

Картянците спряха да играят. Не рязко. Единият държеше зара в ръка и просто не го хвърли, и ръката му остана във въздуха, както остава ръка на човек, който е забравил защо я е вдигнал. Другият прибра монетите от масата в шепата си, бавно, без да ги брои, което за картянец е все едно да спре да диша.

Волантийците не посегнаха към мечовете. Това беше интересното. Стари наемници, които цял живот са посягали към меча при всяка отворена врата, и сега ръцете им останаха на масата, с дланите нагоре, и единият, по-възрастният, бавно отмести чашата си встрани, както се отмества нещо, за да не бъде между теб и онзи, който идва.

Курвите прибраха ръцете в скутовете си и загледаха пода. Не беше срам. Сейра познаваше срама и той изглеждаше другояче. Беше начинът, по който се стои, когато нещо минава покрай теб и най-доброто, което можеш да направиш, е да не бъдеш забелязана.

Лисенецът зад тезгяха остави чашата и сложи двете си ръце на дървото, където да се виждат. Четвъртата сянка стоеше до него, на половин крачка, и не правеше нищо, и той не правеше нищо, и двамата стояха така, както стоят човек и бирник.

Само ибенецът не разбра. Стана. Беше с онзи вид, който имат хората от Ибен, когато са в чужбина за пръв път и мислят, че светът е китоловен кораб, където на всяка гостенка се предлага място. Направи крачка към жената с маската, и втората сянка, онази с дългите ръце, се отдели от печката и мина покрай него.

Не го докосна. Мина покрай него, на една педя, както минава човек в тясна улица. И ибенецът спря, с крака, които спряха преди главата му, и после седна, бавно, на пейката, от която беше станал, и погледна дланите си, както се гледат длани, когато са изтръпнали. Червеното от бузите му го нямаше. Беше избледняло за една крачка, вместо за месец.

Сейра видя всичко това за времето, за което жената измина петте крачки от вратата до нейната маса. Видя и друго, което не беше за гледане: лицата. Не страха, страхът беше очакван. Омразата. Тиха, стара, от онази, която хората пазят за господари, срещу които няма оръжие. Картянецът със зара гледаше маската така, както се гледа данък. Волантиецът с дланите нагоре гледаше в масата, но челюстта му беше стисната така, че Сейра видя мускула. Лисенецът не гледаше никъде. Но когато четвъртата сянка до него леко се наведе, като човек, който проверява чекмедже, той затвори очи, и в това затваряне имаше цял живот от затваряния.

Това е Ашай, помисли Сейра. Не камъкът. Не реката. Това. Една жена влиза в кръчма и шест неща влизат с нея, и всеки тук знае, че не може да ги спре с меч, защото мечът минава през тях, нито с нож, нито с пари, нито, казват, с магия, защото те са магията. Долу човек има сянка като навсякъде по света, и тя не му служи за нищо. Горе я имат по шест, и тя им служи за всичко. А най-горе...

Не довърши. Не искаше да знае какво има най-горе.

Жената седна срещу нея, с гръб към фенера. Първата сянка, тази с нейния ръст, застана зад стола й. Не зад Сейра. Зад нея. Като сестра, или като нещо, което държи лицето й, докато маската говори.

„Двеста“, каза маската. „Волантийски, не ашайски, преди да попиташ. Знам какво мислиш за нашето злато. Всички го мислите, и сте прави, затова го сечем нагъсто: за да има с какво да подпирате вратите, докато свикнете, че тук нищо не струва нищо. Но ти си в Долния град по избор, не по принуда, и такива хора разбират от стока. Двеста за едно пътуване нагоре по реката, докъдето стигнеш, с товар, който ще ти докараме на кея, и с въпрос, който няма да зададеш.“

Кръчмата слушаше. Никой не се преструваше, че не слуша. В Ашай това също не се прави.

Сейра завъртя чашата. Виното остави по стъклото мазната следа на второто пресоване. Шестата сянка, онази до курвите, се беше преместила, забеляза тя с ъгъла на окото. Сега беше зад нейния собствен стол. Не я усещаше. Усещаше, че лисенецът зад тезгяха я гледа със съжаление, което не беше виждала в него за десет години пиене при него.

„Аз винаги задавам въпроса“, каза, достатъчно високо, за да я чуе и тезгяхът. „Десет години съм на този кей и съм видяла какво става с капитаните, които го задават, след като са отплавали. Тъй че ще го задам, а ти ще решиш дали да ми отговориш, или да намериш друг кораб, какъвто, между другото, няма, защото аз съм единствената в това пристанище с плоско дъно и без въображение. Какво возя?“

Маската не помълча както мълчат хората, с лице, по което се вижда как претеглят. Просто спря да звучи. Втората сянка се беше върнала при печката и се беше навела над огъня, както гладен се навежда над чиния, и пламъкът стана по-нисък, и в кръчмата стана по-студено с една степен, която всички усетиха и никой не спомена.

„Гост“, каза жената. „От север. Дошъл с кораба, който гори в залива четвърти ден, и който ти ходи да гледаш на втория, защото моите хора те видяха на кея, с ръка над очите, като жена, която брои мачти. Ти видя, че огънят не трепти по водата. Видя го и си тръгна, без да кажеш на никого, което ми хареса. Повечето тук биха го разказали до вечерта, с подробности, които не са видели.“

Значи ме гледат. Това не беше новина. Новината беше, че го казват.

„Жив ли е гостът?“

„Не.“

„Тогава защо го возим вместо да го заровим? Мъртвите не плащат за превоз, а ако плащат, не искам да знам в какво.“

„Защото не е и мъртъв. И защото не бива да остава в Долния град, където има фенери и хора, които спят. Нагоре е по-безопасно. За него, за вас, и за всички, които той може да събуди, ако го оставим близо до спящи.“

Сейра обърна чашата на масата, както правят моряците, когато са решили, но искат още малко да се пазарят.

„Триста. Ще ти кажа защо, за да не мислиш, че съм алчна. Сто за пътя, защото реката нагоре никой не я познава, а аз ще я уча с кораба си, който ми е единствен. Сто за човека, когото ще загубя, защото по тези работи винаги се губи по един, и аз ще го избера и ще го нося после, а ти не. И сто за това, че ме лъжеш за товара, и аз го знам, и ти знаеш, че го знам, и въпреки това ще тръгна, защото в Ашай алтернативата на лошите пари е никакви.“

Кесията легна на масата без звук. Сейра не я пипна. Още не.

„Ще ти пратя и огън“, каза жената, ставайки. „По друг човек. Не го чакай, ще ви настигне. И не ми казвай, че би било по-просто да пътуват заедно. Знам какво е просто. Простото е онова, което изгаря корабите.“

Тръгна към вратата. Сенките се събраха към нея, както се събира екипаж към капитан, който е дал знак: от тезгяха, от картянците, от пейката на курвите, от печката, където огънят веднага стана по-висок, като човек, от когото са слезли. Малката на прага се обърна и излезе първа. Кръчмарят гледа към вратата дълго, след като се беше затворила, и не затвори уста.

Корабът се казваше „Тъща“, и името му казваше всичко: широк, грозен, не потъва и винаги е прав. Плоскодънен, строен за делтата на Ройн, където водата е плитка, а митничарите не са. Две гребла, едно платно, безполезно в град без вятър, и трима души, подбрани по единствения критерий, който работеше в Ашай: да не питат за камъка.

Брок товареше бъчви с вода от Ленг, по две наведнъж, без да се напъва. Ибенец, широк като врата, двойно по-тъп по собствено признание, което не беше вярно, но го пазеше от разговори.

„Тръгваме“, каза Сейра.

„Нагоре ли?“

„Нагоре.“

Брок остави бъчвите и погледна реката. Гледа я дълго, както гледаше всичко, което не можеше да вдигне.

„Хубаво. Водата стига за десет дни. Ако е повече, ще пия от реката.“

„Няма да пиеш от реката.“

„Знам. Шегувам се.“ Не се шегуваше. Брок не знаеше как. Просто казваше онова, което щеше да направи, ако водата свърши, и го наричаше шега, за да не го спират.

Ясо беше на навитото въже, с ножа, което значеше, че го е спечелила обратно на кости. Лисенка, със сребриста коса, станала сива, и тяло, което помнеше друга професия и понякога тъгуваше за нея, не заради парите.

„Триста?“

„Повече.“

„Тогава е лошо.“ Ясо прекара палец по острието. „Когато плащат повече, отколкото искаш, не купуват работа. Купуват мълчание след работата. Аз съм продавала и двете и знам кое струва повече.“

Хуу беше в трюма с лампа и четеше. От Йи Ти, продаден на дванадесет, купен на четиринадесет от Сейра за цената на една мрежа, защото знаеше да смята. Беше видял как продават брат му и беше решил да не забрави нищо повече. Сейра никога не беше питала за брата. Момчето никога не беше казвало името му.

„Хуу. От утре ще мериш. С длан. Всяка сутрин. И записваш.“

„Какво ще меря?“

„Ще видиш.“

Той кимна.

Товарът дойде в часа, който минаваше за разсъмване. Четирима носачи от Средния град, с лица, които Сейра забрави, докато ги гледаше. Положиха на палубата сандък от черно дърво, обкован с бронз. Шест стъпки на две. Корабът се наклони повече, отколкото би трябвало за дърво. Тръгнаха си, без да вземат пари, и Сейра ги гледа, докато не изчезнаха зад склада за амбра, защото човек, който не взима пари, е по-опасен от човек, който взима прекалено.

„Ковчег“, каза Брок зад нея. Беше оставил бъчвите и стоеше с ръце на кръста. „Виждал съм такива в Ибен. Слагат вътре богатите, да не ги ядат рибите. Макар че в Ибен няма богати. Само китове.“

„Пипни го.“

Той го пипна, както се пипа печка, с два пръста и готов да псува. Не изпсува. Погледна пръстите си, после нея, и се върна при бъчвите, без да каже нищо, което за Брок беше реч.

Хуу вече беше клекнал от другата страна. Момчето имаше този навик: приближаваше се към нещата, от които се страхува, сякаш страхът е дълг, който се плаща в брой.

„Капитане, това е скреж. На бронза. Виждал съм в Йи Ти през зимата, по оградите, сутрин, преди слънцето...“

„Знам какво е скреж. Две зими на север от Ибен ме научиха. Мери го.“

„С какво?“

„Имаш длан.“

Сложи длан. Скрежът се стопи под нея. Вдигна я. Върна се, за времето, за което Ясо успя да каже от въжето, без да спира да точи:

„Трябваше да поискаш кораба й. Или лицето й, ако го има под онова дърво.“

Сейра клекна и почука по капака. Дърво отгоре, но под дървото нещо, което звучеше като стена. Сложи ухо. Лед, който се пука на езеро, бавно, с онези дълги паузи, които беше чувала една зима и не беше искала да чуе пак.

„Какво чуваш?“

„Че брои. Нас, предполагам. Брок, греби. Ясо, брой кой ни гледа от брега. Хуу, ти вече знаеш.“

Първия мост го държаха волантийци. Петима стари наемници, с мечове, които не бяха вадили от двадесет години. Най-едрият имаше нос, чупен толкова пъти, че беше станал пейзаж, и говореше с тежестта на човек, който някога е командвал повече от петима.

„Масло. Или кремък, или въглен. Злато не взимаме, нито ваше, нито наше. От три дни не взимаме. Питай защо, ако искаш, но няма да ти кажа, защото не знам, а което не знам, не го продавам.“

Сейра му даде виното. Второто пресоване.

„Гори. Опитай.“

Опита. Пламъкът беше син, нисък, с миризма на гнили сливи. Волантиецът кимна. Беше готов да ги пусне. После погледна сандъка, и Сейра видя как погледът му слиза от обкова към палубата, където синият пламък би трябвало да хвърли сянка, и се задържа там, и ръката му се вдига към лицето и прави знак, който не беше волантийски. По-стар. От война, за която петимата не говореха.

„Минавайте“, каза. Молба. Не заповед.

Хуу записа: Мост 1. Такса. Вино минава. Скреж: един пръст.

Градът от водата беше друг град. На всеки мост имаше кей с халки и рампи, с наклон, който някой е изчислявал, и никой не ги ползваше от столетия, и рампите гледаха нагоре по течението. Хуу го забеляза сам и го записа, заедно с „не знам“, защото Сейра му беше казала, че и това е отговор.

Вечерта спряха под Втория мост.

Хуу запали лампата, както я палеше всяка вечер, и я окачи на мачтата, както я окачваше всяка вечер, и палубата стана онова, което беше всяка вечер: кръг светлина, бъчви, гребла, въжета, и сенките им, дълги, по дъските. Брок седна до своята и започна да яде. Ясо седна до своята и продължи да точи. Сейра яде солена риба от Карт и сухар, и пазеше смокинята.

Хуу стоеше.

Беше с дъската в ръка и гледаше палубата, както гледа човек, който е сбъркал в сметката и не намира къде. Сейра го остави. Момчето обичаше да брои. Понякога това беше полезно, понякога беше само момче, което брои.

„Капитане.“

„Яж.“

„Нещо не е наред.“

„Много неща не са наред. Яж и ги избери едно по едно.“

„Светлината.“

Тя вдигна глава. Лампата си гореше. Пламъкът беше обикновен, жълт, малко опушен, защото маслото беше от Ибен и Брок го беше купил от човек, когото не познаваше.

„Какво й е?“

„Нищо й няма. Но...“ Хуу направи крачка към сандъка. Спря. „Гледай дъските.“

Сейра погледна дъските. Палуба. Чамова, стара, с петно от катран при бъчвите, с един чеп, за който всеки капитан преди нея беше казвал, че ще ги удави. Бъчвите хвърляха сянка. Греблата хвърляха сянка, дълги, до парапета. Навитото въже, Ясо, Брок, мачтата. Шест сенки, седем, осем. Тя ги преброи, защото момчето я беше заразило.

Пред сандъка палубата беше светла.

Не защото лампата я осветяваше по-силно. Беше същата светлина. Но тя падаше върху сандъка, върху черното дърво и бронза и скрежа, и продължаваше. Стигаше до дъските от другата страна цяла, равна, без петно, сякаш между лампата и палубата нямаше нищо, сякаш сандъкът беше дупка във въздуха с формата на сандък.

Ясо спря да точи. Звукът спря, и Сейра чак тогава разбра, че го е чакала, както се чака пулс.

„Може би е от дървото“, каза Хуу, и гласът му беше гласът на момче, което обяснява, защото е възпитано да обяснява, а не защото вярва. „Някои дървета в Йи Ти са черни и поглъщат... не, не е от дървото. Дървото поглъща светлина, не я пуска. Това я пуска.“

„Млъкни“, каза Ясо. Не грубо. Както се казва на дете пред гроб.

Сейра стана. Коляното й каза, каквото казваше. Отиде до мачтата, свали лампата и тръгна с нея към сандъка, бавно, и гледаше не сандъка, а дъските пред него, където сянката трябваше да се появи, както се появява сянка, когато приближиш светлина към нещо.

Не се появи.

Заобиколи сандъка от другата страна. Лампата хвърляше нейната собствена сянка по палубата, по бъчвите, по Брок, който не гледаше. Стигна до сандъка. Държа лампата над него, на една педя от капака, толкова близо, че скрежът запука, и погледна надолу, покрай ръба, към дъските.

Светло. Пълно, равно, чисто.

„Брок.“

„Не.“

„Не съм те питала нищо.“

„Не искам да гледам.“ Говореше към бъчвите. „В Ибен има приказка. За човек без сянка. Не я разказвам. Не е хубава.“

Сейра остави лампата на капака на сандъка. Пламъкът стоеше върху скрежа и не го топеше. Клекна. Погледна под лампата, отдолу, където по всички закони на света, които познаваше, трябваше да има най-плътната тъмнина, онази, която е под всеки запален фенер.

Видя палубата. Осветена. Между лампата и дъските имаше сандък, дълъг шест стъпки, пълен с камък и с нещо, което броеше, и светлината минаваше през всичко това, както минава през вода, и стигаше до чепа, и го осветяваше, както не беше осветяван никога.

Тя прибра лампата. Окачи я на мачтата. Седна на мястото си и взе остатъка от рибата. Ръцете й бяха спокойни. Беше ги направила такива преди десет години и те не й искаха разрешение.

„Яж“, каза на Хуу.

„Капитане, какво...“

„Не знам. Знам, че Брок е прав да не гледа, и че Ясо е права да ти каже да млъкнеш, и че ти си прав, че не е от дървото. Три права неща за една вечер са много. Яж.“

Момчето седна. Не яде. Взе дъската, написа една дума, погледна я дълго и я задраска.

Сенките на брега дойдоха по-късно, когато Брок вече спеше с отворена уста. Десетки, по стената на кея. Не ходеха. Стояха с лице към кораба, към сандъка, и Ясо ги брои с върха на ножа, и каза, че са повече от тях и по-малко от онези другите, и когато Сейра попита от кои други, лисенката сви рамене и каза, че сенки, които стоят, чакат някого, а който чака, винаги идва.

Сейра легна с глава към сандъка, защото ако нещо щеше да я убие насън, искаше да е онова, за което са й платили. Скрежът до бузата й беше като дъх на мъртвец, ако мъртвите дишаха. Не сънува. Никой в Ашай не сънува.

Хуу сънува.

Чу го в най-гъстия час. Момчето говореше. Не на йитски. На нещо по-старо, с гърлени звуци, и ръката й беше на ножа преди очите й да се отворят. Една дума. Повторена. Не я знаеше, но я позна по начина, по който се казва: с онази тежест, с която човек казва име, което не е изричал от години.

На брега сенките помръднаха. Всичките. Не нагоре. Към водата. Една крачка. Като тълпа, която е чула някой да бъде извикан по име и се е обърнала да види кой.

Сейра стана. Отиде при момчето и сложи ръка на устата му, леко, както се слага на дете, което говори насън в къща с тънки стени. Хуу се обърна и млъкна. Сенките се върнаха на стената.

Тя седя до него до онова, което минаваше за разсъмване, и мислеше за брата, чието име никога не беше питала, и за това, че Хуу беше в Ашай три месеца, и че три месеца, изглежда, бяха достатъчно.

Сутринта момчето не помнеше нищо. Премери скрежа. Два пръста. Вчера беше един, и той го каза, и тя не повтори.

Брегът беше празен. Нито една сянка. Като взети от някого, който е преброил и е записал.

Сейра погледна собствената си. Беше на носа на кораба, с лице нагоре по реката, и беше там, преди Брок да е загребал.

„Хуу. Ако започнеш да сънуваш, ще ми кажеш.“

„Никой тук не сънува.“

„Ти ще ми кажеш.“

Той я погледна, с онзи поглед на момче, което е решило да не забрави нищо повече, и тя разбра, че ще я попита защо, и че няма как да му отговори без да го уплаши, и че ще го уплаши.

„Защото сънят е единственото място, където човек казва името си, без да иска. А тук има кой да слуша.“