ГЛАВА ПЪРВА

Из сказанието:

В лето, което не се брои, дойде от запад кораб без вятър и без весла, и носеше зима в утробата си. И горя три дни в залива с пламък, който не беше оранжев, и не хвърляше сянка. И угаснаха светилата в реката, и писарят отиде при червеното лице, и червеното лице влезе в дома му с трите си сестри, и той записа отговора в книгата, и книгата го помни.

Преписвачът: „Книгата на Орром не казва „сестри". Казва „сенки". Старите преписи казват „сестри". Оставих го, защото писарят беше пришълец и може да не е знаел разликата."


ОРРОМ

Корабът още гореше.

Орром го виждаше от прозореца на кулата, без да става от леглото, което беше удобството на стаята и единственото. Три дни. Волантийска кога с два реда весла, пурпурни платна, избелели до цвят на стара кожа, и пламък по нея, който не беше оранжев, нито жълт, нито син като пламъка на китовата мас, а някакъв цвят, за който на йитски имаше дума, и на ашайски нямаше.

Това не беше най-странното. Най-странното Орром забеляза на втората сутрин и оттогава не можеше да спре да го гледа. Пламъкът не хвърляше сянка. Кораб гори, и по водата около него трябва да има онова трептене, онзи тъмен двойник на огъня, който всеки моряк познава. Нямаше. Корабът гореше в залива като рисунка на горящ кораб.

Три дни и мачтата не е паднала. Дървото гори половин ден. Беше записал достатъчно изгорели кораби, за да знае.

Стана. Гърбът му каза онова, което казваше всяка сутрин от десет години, и той му отговори с мълчание. Уми се с вода от бъчвата, вносна, от Ленг. Облече сивата роба на регистъра, която миришеше на мастило и на него. Погледна към стената, където фенерът до леглото хвърляше сянката му, и тя беше там, но закъсняваше: той вече беше на вратата, а тя още се обличаше.

Четиридесет години в Ашай. Човек свиква. Слезе.


Регистърът беше на първия етаж, една стая, една маса, два стола и книгата. Дебелата. Тънката беше под пода, в сандъка, и за нея Орром не мислеше сутрин, както човек не мисли сутрин за собственото си погребение.

Картянецът вече чакаше. Капитан с боядисана в синьо брада и очи на човек, който е броил пари, докато други са спали.

„Единадесет", каза, преди Орром да седне.

„Записал съм дванадесет."

„Един умря в морето."

„Тогава сте влезли с единадесет и един труп. Труп се записва."

„Хвърлихме го."

„Къде?"

Пауза. Орром я измери. Беше от онези, в които човек решава дали да лъже и колко.

„В морето."

Лъже. Записа „морето". Реката и без това щеше да покаже, ако беше нейно.

Капитанът плати в ашайско злато, което не струваше нищо и затова всички плащаха с него щедро, и излезе. Сянката му излезе след него, с онова малко закъснение, което в Долния град вече не правеше впечатление. На прага за миг бяха двама. После един.


Теоман дойде към пладне, доколкото в Ашай имаше пладне. Пристанищен страж, от Лорат, с рамене на гребец и ум, който никога не е бил нужен за друго. Орром го харесваше. Теоман беше единственият в Долния град, който казваше „добро утро", всеки ден от петнадесет години, без да забележи, че утрините тук не са добри и не са утрини.

Тази сутрин не го каза.

„Тебе ли повикаха?"

„Мен и Гавро."

„Гавро?"

„Не говори."

„Гавро винаги не говори."

„Сега не говори другояче."

Седна на втория стол без покана. Ръцете му бяха на коленете и трепереха едва, както треперят ръце, които са вдигали нещо тежко и още не са го оставили.

„Качихме се. Веслата на местата си. Хората също. Седяха на пейките. Гледаха напред. Към Ашай. Като че ли гребяха, без да гребат."

„Мъртви?"

„Не миришеха." Теоман преглътна. „Писарю, аз съм прост човек. Но знам как изглежда човек на светло. Държах фенера. Светех им в лицата. И на пейката зад всеки от тях нямаше нищо."

Орром не разбра веднага. После разбра.

„Сянка."

„Нищо. Като че ли светех на стена. Само че бяха хора."

Орром мълчеше. Теоман гледаше ръцете си.

„Кормчията беше на кормилото. Ръката му беше на кормилото. Отделно. Синя. Гавро я взе, уви я в платно, слязохме. На кея, като я сложи на камъка..."

„Чух. Изсъскал."

„Не си чул. Никой не е чул, защото не съм казал. Камъкът не изсъска. Камъкът хвърли сянка."

„Камъкът?"

„Ръката беше на камъка. Фенерът на Гавро беше над нея. И под ръката имаше сянка. Синя. Дълга. Не на ръка. На нещо, което стои прав и гледа нагоре по реката."

Стана. На вратата се обърна.

„Добро утро, писарю."

„Добро утро, Теоман."

Единадесет дни по-късно Орром щеше да запише в дебелата книга, в графата за пристанищни стражи, „Гавро от Норвос, починал", и щеше да задържи перото над графата за причина, и щеше да напише „студ".


Рибите угаснаха на третата нощ.

Орром ги гледаше от прозореца, защото не спеше. Слепите риби в Пепелта светят бледозелено, като удавени звезди, и Хазад, старият регистратор, казваше, че светят, защото нищо не ги яде. Тяхната светлина беше единствената в Ашай, която камъкът не пиеше. И единствената, помисли Орром за пръв път тази нощ, която не хвърляше сенки по брега. Светлина отдолу не хвърля сенки. Затова сенките на града ходеха по стените, а не по водата.

Първата нощ угасна една. Втората седем. Третата реката стана черна от бряг до бряг.

Не са умрели. Мъртвите риби в Пепелта изчезват. Тези са се скрили.

От какво се крие нещо, което живее в отрова?

На сутринта облече робата, заключи регистъра за пръв път от петнадесет години, и тръгна нагоре. Сянката му тръгна преди него. Видя я на стената на кулата, вече на ъгъла, докато той още заключваше.


Долният град беше шумен по начина, по който е шумно място, в което звукът не отеква: всеки крещи и никой не чува. Кръчми, картянци на кости, лиски курви на праговете. Сенките им стояха по-далеч от тях, отколкото би трябвало, и всичките гледаха в една посока. Нагоре.

След Първия мост започваше Средният град, и там беше тихо.

Къщата на жената беше последната преди Горния, единствената с врата, обърната на север. Орром знаеше за нея от двадесет години и беше минавал покрай нея двадесет пъти, винаги от отсрещния тротоар, с походката на човек, който отива другаде.

Днес почука. Вратата се отвори, преди юмрукът му да падне втори път.


Вътре имаше стол, маса, прозорец към реката, и един фенер на масата. Орром не седна. Тя не му предложи. Маската беше червено лакирано дърво, с черти, които бяха женски и не бяха ничии.

Тя влезе след него. Той беше влязъл пръв, по нейния знак, и затова видя какво влиза след нея.

Сянката й.

Не една. Фенерът на масата беше единственият пламък в стаята, и Орром четиридесет години беше гледал къде падат сенките, и видя.

Първата беше с нейния ръст, с нейната походка, и застана до нея плътно, както застава сестра, която е свикнала да стои до тази жена цял живот. Втората беше по-висока. Ръцете й стигаха до коленете. Не застана никъде. Отиде право до фенера и се наведе над него, както гладен се навежда над чиния, и пламъкът трепна. Третата беше малка. Колкото дете. Спря на прага, с гръб към стаята, и не помръдна.

Жената седна. Робата й не прошумя.

„Ти записваш корабите", каза.

Гласът идваше изпод дървото, и дървото не се движеше, и Орром най-сетне разбра защо. Нямаше какво да го движи. Лицето й стоеше до нея, в първата сянка, и слушаше.

„Записвам."

„Корабът. Гори четвърти ден."

„Пети."

„Какво свалихте от него?"

„Гост."

„Жив?"

„Писарю." Търпение. По-лошо от раздразнение. „Ти дойде за рибите. Питай за рибите."

Беше прав. Беше дошъл за рибите.

„Защо угаснаха?"

„Защото нещо по-гладно от камъка е в града, и те го усетиха, и слязоха толкова дълбоко, колкото могат."

„Какво?"

„Онова, което беше на кораба. И онова, което ще дойде след него, да си го вземе."

Орром си спомни ръката. Синя. И сянката под нея, за която Теоман беше казал, че гледа нагоре по реката.

„То няма сянка", каза. Не го беше планирал.

Първата сянка, онази до жената, обърна глава към него. Жената не.

„Не", каза тя. „Няма. Нищо, което е студ, няма. Сянка хвърля онова, което спира светлината. Студът не я спира. Той я оставя да мине и я прави безполезна."

„А онова, което сме свалили?"

„Също няма. Затова го държим в камък. Камъкът пие светлина, и в камък светлина няма, и нещо, което няма сянка, в камък не разбира, че е затворено."

Втората сянка, над фенера, се изправи. Пламъкът се сви наполовина. Орром усети, че стаята е станала по-малка, без стените да са мръднали.

„Ти мислиш, че Ашай е град", каза жената. „Не е. Градът е мъхът върху камъка. Ашай е пещ. Угасена. Отдавна. Пещ не ражда, затова няма деца. Пещ чака да я запалят."

„А гостът?"

„Гостът е студ. Студът идва там, където няма огън. Дошъл е да провери дали е угаснала."

„А ако не е?"

Жената не отговори. Отговори втората сянка: наведе се пак над фенера, и пламъкът се изправи, и за миг стаята беше пълна с нещо, което не беше светлина, а желание за светлина.

„Ела", каза жената.

Хвана ръката му през ръкава. Пръстите не бяха нито топли, нито студени. Сложи дланта му на стената.

Четиридесет години беше докосвал този камък. Кеят, стълбите, масата на регистъра, стената на стаята си нощем. Мъртъв камък.

Беше топъл. Като стена на фурна в ранна утрин, когато огънят е угаснал, а тухлите помнят.

Дръпна ръката си. Погледна я. Същата длан.

„Запиши го", каза тя. „Корабът. Ти ги записваш всичките."

„Име?"

„Няма."

„Пристанище?"

„Няма."

„Товар?"

„Студ."

„Екипаж при влизане?"

„Един."

„При излизане?"

На прага третата сянка, малката, онази, която досега не беше помръднала, се обърна с лице към стаята.

Орром не видя лицето. Видя, че жената замълча.

„Ще видим", каза тя след малко. „Нали затова държите две книги."

Той си тръгна. На стената на къщата, под единствения уличен фенер, го чакаше собствената му сянка. Беше дошла преди него. Стоеше с лице нагоре, към реката, и когато той тръгна надолу към регистъра, тя остана още малко, преди да го последва, като човек, който е видял нещо и не е решил дали да каже.